Днешните измерения на емоциите, последвали убийството на “Джендема” (както е бил популярен Младежкият хълм едно време), водят до едни тъжни размисли.
1. Когато тълпата “влезе” в съдебната зала, правото излиза изнасилено.
Не казвам, че не трябваше да ги задържат. Казвам, че съдиите не трябваше да търпят крясъци и агресия под прозорците си. Знам, че много хора ще ме похулят за това, но… замислете се, ако (пази Боже) вие или ваши близки са с обвинение. И докато стоите и чакате да видите какво ще реши правосъдието, няма начин да не треперите дали агресията на тълпата няма да пречупи вътрешната сила на съдиите.
2. Моралът на тълпата
Не знам дали съзнавате, ама казусът е за убийство. И какво искаше тълпата пред съда? Искаше мъст, ама не законова — искаше да им дадат обвиняемите, те да се разправят с тях.
И тук идва въпросът: а с какво искащите саморазправа са по-добри, етични и морални от убийците? Дали пък много от крещящите (НЕ ВСИЧКИ) не са със същата ценностна система — хора, които имат агресия и искат внимание и одобрение? И какво биха направили тези хора, ако им “дадат” убийците? Дали биха постъпили по-различно? Дали пък не са едни хора, които просто не са имали “шанса” да попаднат в подобна ситуация…
3. Покойният и емпатията на обществото
Убитият го няма вече, тленните му останки ще почиват в прегръдките на земята, а той… той стана известен посмъртно. А това ли беше правилно? И колко от даващите акъл и натъртващи морал биха му помогнали приживе. Не с пари, не с нещо материално — ей така, просто с добро отношение, добра дума или поне с добронамерен поглед. Дали пък някои от тях не са го виждали преди това и не са го гледали с насмешка, с презрение, или пък дали не са си отмествали поглед от него с неуодбство?
Лесно е сега да героизираме върху паметта му, да се правим на важни и значими, да го превръшаме посмъртно в лозунг, ама от това ли е имал нужда този човек приживе…
Докато пишех това, се сетих и за нещо друго. Сетих се за разговор с един от кумците на Илия Минев. Когато откриваха паметник на мъченика за демокрация и справедливост и важни хора четяха речи и “късаха ризи”, въпросният човек (също вече покойник) каза:
И за какво е всичко това сега? Къде бяха същите тези хора, когато бай Илия гаснеше? Защо не идваха да го виждат, да си говорят с него, плод да му донесат? А парите, дето ги дават сега за този паметник, ако само част от тях му бяха дали приживе, нямаше да угасне в мизерия — за срам на България.
Автор: адвокат Станев