За няколко дни десетина дрона и останки от тях изплуваха в северното ни Черноморие. И това са тези, информация за които излезе в медиите. Колко реално са минали, без да паднат, и къде са отишли, остава загадка.
На пръв поглед това може да изглежда като поредица от отделни инциденти, свързани с войната в непосредствена близост до България. В действителност обаче подобно разбиране е опасно опростяване. Когато една и съща категория събития започне да се повтаря, въпросът вече не е единствено какво представлява конкретният обект, откъде е дошъл и защо е паднал. Въпросът е дали държавата разполага със способност да установи тенденцията, да оцени нейното значение и да предприеме действия, преди натрупването на отделни събития да се превърне в реална заплаха.
Именно тук се намира същинският проблем с безпилотните летателни системи. Не в самата технология, а в начина, по който държавата управлява риска, произтичащ от нея.
Дроновете вече не са екзотична технологична новост. Те са част от съвременната среда за сигурност. Тяхната достъпност, относително ниската цена, възможността за дистанционно управление и постоянно развиващите се способности превръщат безпилотните системи в инструмент, който може да бъде използван за наблюдение, разузнаване, проникване, нарушаване на функционирането на определени обекти и при определени условия — за пряко въздействие върху тях.
Следователно въпросът пред държавата не е дали всеки дрон представлява заплаха. Очевидно не е така. Въпросът е дали държавата може своевременно да разграничи нормалното използване на тази технология от ситуация, при която същата технология се превръща в инструмент за реализиране на заплаха.
Това вече е въпрос на национална сигурност.
Между инцидента и тенденцията
В управлението на риска съществува фундаментална разлика между единичното събитие и тенденцията. Единичният инцидент може да бъде случаен, технически обусловен или резултат от обстоятелства, които не се очаква да се повторят. Когато обаче в кратък период се наблюдават множество сходни събития, разумният подход изисква те да бъдат разглеждани не само поотделно, а като потенциални проявления на общ модел.
Точно тази способност отличава реактивната от превантивната система за сигурност.
Реактивната система регистрира инцидента и предприема действия по конкретния случай. Превантивната система се опитва да разбере какво означава съвкупността от събития и какво може да последва от тях.
Това е принципно различен подход.
Ако десет дрона или части от тях се появят в един и същ географски район за кратък период, държавата би трябвало да се интересува не само от съдбата на тези десет апарата. Тя трябва да се интересува и от единадесетия, дванадесетия и тринадесетия, които евентуално са преминали през района, но не са били открити или не са се оказали на място, където някой да ги забележи.
Точно тук възниква най-същественият информационен дефицит. Ние знаем това, което е станало публично достояние. Не знаем непременно това, което реално се е случило.
А когато информацията е непълна, единствено добре организираната система за наблюдение, анализ и оценка на риска може да компенсира тази неизвестност.
Липсата на национална C-UAS стратегия
Това ни отвежда до въпроса за националната политика по отношение на Counter-UAS(системи за противодействие на дронове) способностите.
В България все още не се вижда достатъчно ясно оформена и интегрирана национална стратегия, която да разглежда защитата от безпилотни летателни системи като единен национален капацитет. Вместо това проблемът лесно може да бъде разпределен между различни институционални компетенции, всяка от които има своята законово определена роля, но никоя не притежава цялостната картина.
C-UAS не е просто въпрос на техническо откриване на дронове. Не е достатъчно да разполагаме с радари, радиочестотни детектори, оптични системи или средства за противодействие. Всички тези технологии са елементи от една по-голяма система, но сами по себе си не представляват система за управление на риска.
Необходимо е да съществува национална архитектура, която да свързва откриването, идентификацията, анализа, оценката на заплахата и реакцията. Необходимо е да бъде определено как информацията от различните източници се обединява, кой я анализира, как се формира общата картина и на какво основание се взема решение за действие.
Най-вече трябва да бъде определено кой носи отговорност за крайния резултат.
Това е въпросът, който административната система най-често избягва, когато се сблъска със сложен и междусекторен риск.
Проблемът с институционалното прехвърляне
Съвременните рискове все по-рядко се вписват в границите на една институция. Именно поради това традиционният модел, при който всяка администрация управлява единствено своята компетентност, постепенно се оказва недостатъчен.
При C-UAS това е особено очевидно.
Една институция може да разполага с информация за въздушното движение. Друга може да има способности за наблюдение и идентификация. Трета може да разполага с оперативни възможности. Четвърта може да има отношение към защитата на определени критични обекти. Между тях могат да съществуват нормативно определени механизми за взаимодействие.
Но ако няма единна архитектура за вземане на решение, съществува реален риск всички институции да изпълнят собствените си функции, а държавата като система да не постигне необходимия резултат.
Това е една от най-опасните форми на институционален провал, защото той трудно може да бъде установен предварително. Всяка институция може да посочи собствената си процедура и да докаже, че е действала в рамките на правомощията си. В същото време обаче може да се окаже, че никой не е поел отговорността за цялостното управление на риска.
Така се стига до класическия проблем на институционалното прехвърляне: въпросът не се решава, а се препраща.
Едната институция очаква информация от друга. Другата очаква действие от първата. Третата посочва нормативното ограничение на своите правомощия. Четвъртата извършва проверка.
И междувременно рискът продължава да съществува.
Тук трябва да се направи едно много важно разграничение: институционалната компетентност не е равнозначна на институционална отговорност.
Компетентността определя какво една институция има право да прави. Отговорността изисква да бъде постигнат определен резултат.
Националната сигурност не може да бъде оставена между тези две понятия.
Правовата държава и задължението за сигурност
Този въпрос има и по-дълбоко измерение. Той засяга самото разбиране за правовата държава.
Правовата държава не означава единствено наличие на закони, процедури и институционално разпределение на правомощията. Законът не е само инструмент за ограничаване на държавната власт. Той е и основа, върху която държавата изпълнява своите позитивни задължения към обществото.
Сред тези задължения безспорно се намира защитата на живота, здравето и сигурността на гражданите.
Разбира се, държавата не може да гарантира абсолютна сигурност. Нито една система за сигурност не може да елиминира всички рискове. Но това не освобождава държавата от задължението да идентифицира разумно предвидимите рискове, да оцени потенциалните последствия от тях и да изгради необходимите способности за тяхното предотвратяване и управление.
Именно тук бездействието придобива особено значение.
Когато рискът е неизвестен, липсата на реакция може да бъде обяснима. Когато рискът е известен, но неговата вероятност е ниска, може да се спори относно пропорционалността на мерките. Но когато определена категория риск вече демонстрира способност да се проявява многократно, а потенциалните последствия от реализирането му могат да бъдат значителни, продължителното бездействие трудно може да бъде оправдано единствено с липсата на настъпила трагедия.
Тук се появява един от най-големите парадокси на управлението на риска: липсата на инцидент често се използва като аргумент за липса на необходимост от превенция.
Това е логически погрешно.
Фактът, че нещо все още не се е случило, не доказва, че не може да се случи.
Понякога доказва само, че сме имали достатъчно късмет.
Кога започва отговорността на държавата?
Този въпрос е особено важен при критичната инфраструктура.
Представете си енергиен обект, пристанище, летище, комуникационна инфраструктура или голямо обществено събитие. Потенциалната заплаха от безпилотна система не се състои единствено в физическото въздействие върху обекта.
Тя може да се прояви чрез наблюдение, събиране на информация, нарушаване на функционирането, създаване на паника или принуждаване на институциите да реагират при условия на неопределеност.
За автора:
д-р Георги Димитров е управител на Wingman Risk Management и консултант на Международната организация за борба с дронове (IDDA). Има над две десетилетия стратегически и оперативен опит в службите за сигурност и корпоративния сектор.
Доктор по национална сигурност, той е експерт в областта на управлението на риска, разузнавателния анализ, корпоративната сигурност и стратегическото вземане на решения в условия на несигурност. Работи върху разработването на системи и модели за ранно идентифициране на заплахи, оценка на риска и превръщане на информацията в практически приложими решения.
Автор: д-р Георги Димитров