Когато преди години започнаха да се появяват първите платформи за споделено пътуване, мнозина ги определиха като революция. После дойдоха услугите за настаняване, храната по заявка, облачните услуги, дистанционната работа, аутсорсингът на цели бизнес процеси. Днес никой не се учудва, че една компания може да няма собствен счетоводен отдел, собствена ИТ инфраструктура или дори собствен персонал. Информационното общество пренаписа правилата на бизнеса. Защо тогава очакваме организираната престъпност да остане вярна на моделите от миналия век, сякаш времето за нея е спряло някъде около 1990-а?
Точно тук се появява явлението, определяно като „Violence-as-a-Service“. Мнозина го възприемат като поредната криминална новост – услуга, чрез която срещу заплащане могат да бъдат намерени хора, готови да нанесат побой, да запалят кола или да извършат убийство. Това обаче е най-плоската и най-малко интересна част от историята. Истинският въпрос не е как се продава насилието. Истинският въпрос е защо организираната престъпност вече няма никаква нужда да поддържа собствени изпълнители.
Отговорът е болезнено прост. Защото е разбрала нещо, което голяма част от държавните институции все още упорито отказват да приемат – в информационното общество най-ценният ресурс не е грубата сила, а способността да се променяш по-бързо от онези, които те преследват.
Организираната престъпност никога не е била консервативна. Напротив – тя винаги е била една от най-бързо адаптиращите се социални системи, не защото е по-умна от държавата, а защото няма лукса на бюрократичната инерция. За една престъпна организация неспособността да се адаптира означава загуба на пазари, арести, вътрешни разчиствания и, в крайна сметка, ликвидиране. Това, което за администрацията е дълъг процес на работни групи, анализи, съгласувания и нови правилници, за престъпността е ежедневен въпрос на физическо оцеляване. И тя го решава без сантименти.
От тази гледна точка Violence-as-a-Service не е криминална иновация. Той е просто поредното, почти скучно приложение на доказала се бизнес практика – аутсорсинга. В корпоративния свят аутсорсингът редуцира разходите и повишава ефективността. В престъпния свят той прави нещо далеч по-ценно – свежда риска до минимум.
Защо да рискуваш собствените си хора, след като можеш да използваш някой, който никога не е бил част от организацията ти? Защо да планираш хипотеза, в която човек от твоите, при евентуално задържане, може да се превърне в предател? Няма смисъл. По-добре да ползваш някого, който никога не те е виждал, никога не е чувал истинското ти име и няма как да знае кой стои зад поръчката. Това е същността на модела. Не анонимността сама по себе си, а системното, почти хирургично прекъсване на връзката.
Поръчителят не познава изпълнителя. Изпълнителят не познава поръчителя. Двамата никога не се срещат. Най-вероятно никога дори не разговарят. Между тях стои временен профил в гейминг платформа, криптирана комуникация, няколко изтрити акаунта и плащане, което преминава през достатъчно дигитални пластове, за да превърне класическото разследване в упражнение по носталгия към 90-те.
И тук идва наистина неудобният въпрос.
Как точно службите за сигурност разследват подобен модел?
Продължаваме да инвестираме милиони в киберсигурност, да откриваме специализирани звена и да произвеждаме „експерти“, които с лекота обясняват рисковете в дигиталното пространство от комфорта на конферентни зали. Но бих искал да видя как същите тези експерти от ДАНС или ГДБОП ще реконструират комуникация, започнала от временен акаунт в гейминг платформа, преминала през криптирано приложение, финансирана с криптовалута и прекратена секунди след изпълнение на задачата. Не твърдя, че това е невъзможно. Твърдя нещо много по-неприятно – повечето от тях дори не знаят откъде да започнат.
Защото са обучавани да търсят престъпни организации. А отдавна трябва да търсят престъпни екосистеми. Разликата не е терминологична. Тя е цивилизационна.
Докато институциите продължават да мислят в категории като „структура“, „йерархия“, „оперативен контакт“ и „информатори“, организираната престъпност отдавна мисли като технологична компания – децентрализирано, гъвкаво, без излишни зависимости и с минимална експозиция. Тя вече живее в информационното общество. А значителна част от институциите, които трябва да ѝ противодействат, все още работят така, сякаш интернет е просто място, където хората си проверяват електронната поща и гледат котки.
И това е далеч по-страшно от всяка нова престъпна услуга. Защото най-опасният противник не е този, който разполага с повече ресурси. Най-опасният противник е този, който се променя по-бързо, отколкото ти успяваш да осъзнаеш, че вече се е променил.
Най-големият риск днес не е самата заплаха, а неспособността да разберем колко бързо се променя тя. В ерата на Risk Intelligence първи виждат онези, които първи решават.
Автор: д-р Г. Димитров