На 21 октомври 1858 г. в село Башкьой, Тулчанско, се ражда Димитър Петков – бъдещ министър-председател на България, един от най-близките съратници на Стефан Стамболов и една от най-влиятелните личности в следосвобожденската ни история.
Едва 17-годишен той се записва доброволец в четата на Филип Тотю и участва в Сръбско-турската война през 1876 г. Сражава се във всички боеве, проявява храброст и за заслугите си е награден с медал.
След войната се отправя към Румъния, където получава подкрепата на Стефан Стамболов. С негова помощ заминава за Кишинев и започва работа по железниците. Когато през 1877 г. избухва Руско-турската война, Димитър Петков е сред първите доброволци в Българското опълчение. Зачислен е в Първа дружина, Четвърта рота, участва в боевете при Стара Загора, а по време на героичната отбрана на Шипченския проход проявява изключителна смелост. При доставянето на боеприпаси под силен вражески огън е тежко ранен, губи лявата си ръка и е отличен с Георгиевски кръст.
След Освобождението Димитър Петков се подготвя за офицерска кариера. По време на службата си влиза в остър конфликт с руски офицер, който в нетрезво състояние започва да обижда българите. Когато офицерът му нанася удар, Петков не остава безучастен – хваща го за ревера и го хвърля по стълбите. Инцидентът едва не го изправя пред военен съд. Макар случаят да е потулен, руският офицер настоява Петков да му се извини. Той категорично отказва и вместо това подава рапорт за уволнение. Така една привидно случайна случка слага край на военната му кариера и поставя началото на пътя му като общественик и политик.
Новият му обществен път го отвежда в Министерството на вътрешните работи, където постъпва като чиновник. През този период активно се самообразова и посещава сбирките в дома на Петко Каравелов, където се формират либералните му политически възгледи. След установяването на Режима на пълномощията (1881–1883), при който княз Александър I временно ограничава действието на Търновската конституция и съсредоточава властта в свои ръце, Петков открито се обявява против режима. Поради тази своя политическа позиция е осъден и прекарва две години в затвора (1882–1884). След освобождаването си става един от най-близките съратници на Стефан Стамболов и се присъединява към Народнолибералната партия.
Между 1888 и 1893 г. е кмет на София и остава един от най-успешните градоначалници след Освобождението. По негова инициатива Столичният общински съвет одобрява заем от 10 милиона лева от Лондонската банка, с който започва мащабното благоустрояване на столицата. Прокарват се нови улици, изгражда се канализация, разширява се уличната мрежа и София започва да придобива европейски облик.
Успоредно с това Димитър Петков развива активна публицистична и политическа дейност. Той е редактор на вестник „Свобода“, издава сборника „Окупационен фонд, основан за създаване на Руско-Дунавска област“, избран е за председател на Народното събрание, председателства IV Велико народно събрание през 1893 г. и е министър в правителството на Стефан Стамболов.
След убийството на Стефан Стамболов през 1895 г. Димитър Петков поема ръководството на Народнолибералната партия. Поради обтегнатите си отношения с двореца на два пъти отстъпва възможността за съставяне на правителство на своя съратник Димитър Греков. След краткото участие на партията във властта през 1899 г. народнолибералите остават в опозиция до 1903 г., когато в условията на сериозна икономическа и външнополитическа криза отново поемат управленска отговорност.
От 1903 до 1908 г. народнолибералите са основна опора на четири последователни правителства. В този период България преживява значителен икономически подем. Ускорява се строителството на железопътни линии, шосета и пристанища, модернизира се армията чрез закупуване на ново въоръжение и подготовка на офицери в европейски военни академии. В областта на образованието се откриват множество общообразователни и професионални училища, които разширяват възможностите за развитие на страната.
На 11 март 1907 г. (26 февруари стар стил), около 17:00 часа, Димитър Петков е смъртоносно прострелян на бул. „Цар Освободител“ в София, близо до къщата на Сърмаджиев. При атентата е ранен и министърът на търговията и земеделието Никола Генадиев. Извършителят Александър Петров е заловен, осъден на смърт и екзекутиран през юни същата година.
Шестнадесет години по-късно и Никола Генадиев споделя трагичната съдба на своите съпартийци. На 17 октомври 1923 г. той е убит с няколко пистолетни изстрела на ъгъла на улиците „Кракра“ и „Шипка“ в София. Така трима от водещите дейци на Народнолибералната партия – Стефан Стамболов, Димитър Петков и Никола Генадиев – завършват живота си при политически атентати.
Трагичният край на тези държавници показва жестокостта на политическите борби в България през този период. Димитър Петков е погребан до своя политически учител и съратник Стефан Стамболов – символичен завършек на една обща политическа и държавническа съдба.
Днес името на Димитър Петков остава свързано с героизма на Шипка, изграждането на модерна София и усилията за укрепване на българската държавност в първите десетилетия след Освобождението.
Автор: Рамис Мюмюн
Настоящият очерк е изготвен с използване на материали от статията „Младият Димитър Петков и неговата необикновена съдба“ на сайта „Българска история“(https://bulgarianhistory.org/dimitur-petkov/), като информацията е допълнена, проверена и структурирана в самостоятелен разказ.