На 27 януари 2013 г. в България се провежда първият национален референдум след демократичните промени. Допитването е инициирано от БСП след решението на първото правителство на Бойко Борисов да прекрати проекта АЕЦ „Белене“. Гражданите трябва да отговорят на въпроса: „Да се развива ли ядрената енергетика в Република България чрез изграждане на нова ядрена електроцентрала?“.
Референдумът се превръща в пореден политически сблъсък между управляващи и опозиция. В подкрепа на изграждането на нова ядрена централа застават основно БСП и „Атака“, които защитават продължаването на проекта „Белене“. ГЕРБ, от своя страна, се обявява за развитие на ядрената енергетика, но чрез изграждане на нова мощност в АЕЦ „Козлодуй“, поради което призовава гражданите да отговорят с „не“ на поставения въпрос. Срещу проекта „Белене“ се обявяват и ДСБ, както и останалата част от традиционната десница.
Въпреки че мнозинството от участвалите в референдума гласуват с „да“, резултатът не придобива задължителен характер за Народното събрание. Според Закона за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление това е възможно само ако в референдума са участвали не по-малко граждани, отколкото на последните парламентарни избори, и ако повече от половината от гласувалите са подкрепили предложението.
При референдума от 27 януари 2013 г. необходимият праг на участие не е достигнат, тъй като активността остава по-ниска от тази на парламентарните избори през 2009 г. Така въпросът не е решен пряко от гражданите, а остава в ръцете на Народното събрание. В крайна сметка парламентът не се съобразява с предпочитанието, изразено от мнозинството от участвалите в референдума, и на 27 февруари 2013 г. гласува за окончателното прекратяване на проекта АЕЦ „Белене“. Решението е прието със 114 гласа „за“, 40 „против“ и нито един „въздържал се“.
В седмиците около референдума темата за цената на електроенергията доминира в обществения дебат. Именно тогава много домакинства получават необичайно високи сметки за ток и парно. Макар на много места те да се дължат и на по-дълъг отчетен период, в обществото се създава усещането за рязко поскъпване на електроенергията.
На този фон през февруари 2013 г. страната е залята от спонтанна вълна на гражданско недоволство. В началото протестите са предизвикани основно от високите сметки за електроенергия, които много граждани възприемат като непосилни и несправедливи. Постепенно обаче недоволството се разширява и се насочва срещу енергийните монополи, дейността на електроразпределителните дружества и начина, по който функционира енергийният сектор.
Само за няколко дни обаче протестната вълна променя характера си. Социалните искания постепенно отстъпват място на политически лозунги за радикална промяна на модела на управление. Напрежението бързо ескалира, последват сблъсъци с полицията, а общественото отчаяние достига трагичния си връх със серията от самозапалвания, превърнали се в едни от най-болезнените символи на кризата.
Впоследствие обаче, по стара българска традиция, политическите партии се опитват да яхнат обществената енергия и да я капитализират в своя полза. Опозицията в лицето на БСП вижда в протестите възможност да свали ГЕРБ от власт, представяйки се като автентичния защитник на социално уязвимите групи. От левицата настояват за разваляне на договорите с ЕРП-тата и връщане на държавния контрол върху енергетиката, сякаш забравяйки, че именно по време на управлението на „тройната коалиция“, начело със Сергей Станишев, тези договори са подписани.
На политическата сцена активно се включва и „Атака“. Волен Сидеров умело се опитва да се превърне в официалния говорител на протестите и да насочи общественото недоволство в подкрепа на своята партия. В същото време „градската десница“ остава раздвоена – от една страна критикува управлението на ГЕРБ, а от друга настоява за по-решителни действия срещу корупцията и модела на управление.
В разгара на кризата важно място заема и поведението на част от десницата. На 18 февруари лидерът на ДСБ Иван Костов призовава правителството на Бойко Борисов да подаде оставка. На следващия ден напрежението достига своя връх при сблъсъците на „Орлов мост“. На 20 февруари министър-председателят Бойко Борисов подава оставка, заявявайки от парламентарната трибуна: „Не мога да гледам окървавен Орлов мост. Всяка капчица кръв за нас е петно.“
След като оставката вече е факт, Иван Костов предупреждава, че тя може да отвори пътя за управление на БСП и ДПС, което поставя въпроса доколко политическите последици от една подобна стъпка са били отчетени още в момента, когато оставката е била поискана.
С оставката на правителството социалната криза окончателно се превръща в политическа. Предсрочните избори не променят победителя, но променят управлението. Макар ГЕРБ да остава първа политическа сила, партията остава изолирана и не успява да състави кабинет. Така след месеци на протести и политическо напрежение се стига до смяна на управлението. Начело на новото управление застава бившият финансов министър Пламен Орешарски, излъчен от БСП и подкрепен от ДПС. Именно в този момент решаваща се оказва и ролята на „Атака“, чието присъствие в парламентарната зала осигурява необходимия кворум за гласуването на новия кабинет – действие, останало в публичното пространство като т.нар. „златен пръст“
Автор: Рамис Мюмюн
