Сравнение на идеологиите, политическите режими и репресивните системи
През последните няколко години думата „фашизъм“ отново се използва все по-често в политическия и обществения език. Особено интересен е този дебат в страните от бившия Източен блок, където комунистическите режими властват в продължение на близо половин век. А защо това оказва влияние ли? Защото в комунистическата риторика фашизмът е един от неотменните врагове на режима. Той е един от основните врагове, които пречат на блясковото социалистичеко бъдеще, той и разбира се гнилия Запад.
Но ако фашизмът е представян като един от най-големите врагове на комунизма, възниква един естествен въпрос: доколко тези две идеологии наистина са толкова различни и противоположни, колкото ни е било внушавано? На пръв поглед между тях има очевидни различия — едната поставя в центъра класовата борба и интернационализма, а другата — нацията, държавата и националното единство. Но зад тези различия могат да се открият и редица сходства в начина, по който идеологиите се превръщат в политически режими.
И двете системи се оформят в условията на дълбока политическа и социална криза в Европа след Първата световна война. И двете създават еднопартийна политическа система, подчиняват институциите на управляващото движение, ограничават политическия плурализъм и използват пропаганда, цензура, политическо насилие и репресии срещу противниците си.
Бенито Мусолини например започва политическия си път като виден член на Италианската социалистическа партия. През 1914 г. е изключен от партията заради позицията си в подкрепа на влизането на Италия в Първата световна война. По-късно той постепенно се отдалечава от социализма и изгражда фашисткото движение, което поставя нацията и държавата над класовата борба.
Тук се намира една от основните разлики между двете идеологии. Комунизмът, особено в болшевишката му форма, разглежда историята през противопоставянето между обществените класи и поставя за цел изграждането на безкласово общество. Италианският фашизъм отхвърля марксистката класова борба и я заменя с идеята за национално единство, в което различните обществени групи трябва да бъдат подчинени на интересите на държавата.
Това обаче не означава, че италианският фашизъм е бил демократичен или че частната собственост е останала напълно свободна. След идването на Мусолини на власт Италия постепенно се превръща в еднопартийна диктатура. Парламентът и политическата опозиция са обезсилени, свободата на печата е ограничена, а политическите противници са преследвани. В същото време монархията формално продължава да съществува, като крал Виктор Емануил III остава държавен глава до 1946 г. Икономическият модел на фашистка Италия запазва частната собственост и частния бизнес, но държавата засилва контрола върху икономиката чрез корпоративната система.
При съветския комунизъм икономическата промяна е много по-дълбока. След революцията болшевиките национализират голяма част от икономиката, ликвидират частната собственост върху средствата за производство в основните сектори и постепенно изграждат централизирано планово стопанство. При Сталин колективизацията и насилственото преобразуване на селското стопанство водят до огромни човешки и социални последици.
Отношението към религията е още една съществена разлика. Марксистко-ленинската идеология е материалистическа и атеистична, а съветската власт разглежда религиозните институции като идеологически конкурент на новия обществен ред. След революцията държавата конфискува църковна собственост, ограничава религиозното образование и води систематична антирелигиозна кампания. През 1920-те и особено през 1930-те години духовници и вярващи са преследвани, храмове са затваряни, а атеистичната пропаганда е превърната в част от образователната и обществената политика. До 1939 г. от над 50 000 православни храма са останали отворени едва около 500.
Тази политика не е еднаква през целия съветски период. По време на Втората световна война Сталин временно смекчава отношението към Руската православна църква и през 1943 г. възстановява част от нейния публичен живот, но това не означава отказ от държавния контрол върху религията. По-късно антирелигиозните кампании отново се засилват.
При италианския фашизъм отношението е различно. Режимът не поставя унищожаването на религията като своя цел. Напротив, той търси споразумение с Католическата църква. Това намира най-ясен израз в Латеранските договори от 1929 г., чрез които Италия признава суверенитета на Светия престол и се създава държавата Ватикан; в Конкордата са уредени и условията за свободното публично упражняване на католическия култ в Италия.
Това не означава, че отношенията между фашистката държава и Църквата са безконфликтни. Съществуват спорове за влиянието върху младежта, католическите организации и границите между държавната и църковната власт. Но принципната разлика остава: съветският комунизъм разглежда религията като явление, което трябва постепенно да бъде преодоляно, докато италианският фашизъм може да използва традиционната религия като опора на обществения ред и националното единство.
Най-съществената разлика между двата режима обаче се вижда при репресивната система.
Италианският фашизъм използва политическо насилие, затвори, изгнание, специални трибунали, полицейски преследвания и концентрационни лагери, особено в колониалните владения. Режимът извършва тежки репресии и военни престъпления, включително в Либия и Етиопия. Следователно италианският фашизъм не може да бъде представян като безобидна или „мека“ диктатура.
Но ако сравняваме конкретно фашистка Италия със съветския комунистически режим, особено през сталинския период, мащабът и обхватът на държавното насилие са различни. В СССР репресивната система включва масови арести, екзекуции, депортации на цели групи население, принудителен труд, ГУЛАГ, колективизация и преследване на определени социални и национални категории. Репресията не е само средство за отстраняване на политически противници, а се превръща в един от механизмите за преобразяване на обществото.
Именно тук сравнението достига до същината си. И двата режима унищожават политическия плурализъм и използват държавното насилие. Но съветската система, особено при Сталин, изгражда много по-мащабен и всеобхватен апарат за контрол и репресии, който прониква в политическия, икономическия, обществения и дори религиозния живот. Това е разлика не само в степента на насилието, но и в неговия институционален обхват и в амбицията на държавата да преобрази цялото общество.
Затова, когато сравняваме фашизма и комунизма, е важно да не се ограничаваме само до техните лозунги и официални идеологии. И двете системи трябва да бъдат разглеждани и през реалните действия на държавите, които ги прилагат. Именно там се виждат както приликите между тях – еднопартийна власт, политически репресии, пропаганда и ограничаване на свободите – така и съществените различия в икономическия модел, отношението към религията и най-вече в мащаба и всеобхватността на държавната репресия.
В този смисъл сравнението между италианския фашизъм и съветския комунизъм не води до извода, че единият режим е бил демократичен или без репресии. То показва, че съветската комунистическа държава достига до значително по-мащабна и всеобхватна система на държавно насилие, контрол и обществено преобразяване.
Автор: Рамис Мюмюн
- Източник: Изображението е взето от статията „Комунисти или активни борци против фашизма и капитализма (АБпФК)?“ на Novetika.com, автор Александър Тацов, 18 февруари 2021 г., Линк: Novetika.com
