Уважаваме ли историята си, или само се гордеем с нея на думи? Случаят с Хуманитарната гимназия в Пловдив

humanitarnata

Цени ли България своите култура и образование?

Въпрос, който все повече хора си задават през последните години, наблюдавайки слабите резултати на българските ученици в международни оценителни програми като PISA, задълбочаващото се разделение в обществото, проявите на вандализъм, нарастващото влияние на крайните групировки, както и все по-незадоволителните резултати на държавните зрелостни изпити.

Въпрос, на който мнозина, сякаш по навик, биха отговорили утвърдително. Все пак ние, българите, сме ненадминати в самобичуването си. Но може би този път то е напълно заслужено. А примерът, който ще разгледаме по-долу, е повече от показателен.

През последните няколко години в Пловдив държавата прави опит да реставрира една от най-емблематичните образователни институции в града – Хуманитарната гимназия „Св. св. Кирил и Методий“. Казвам „опит“, защото резултатите от този продължителен процес така и не успяват да оправдаят очакванията на обществото и най-вече на учениците и преподавателите. Вместо обновена сграда, която да отговаря на историческото значение на училището и на съвременните образователни потребности, гражданите продължават да наблюдават проточил се ремонт, неясноти и редица проблеми, поставящи под съмнение качеството на извършената работа.

Един от най-притеснителните резултати от ремонта е фактът, че някои от големите класни стаи са разделени на две, което значително ограничава пространството и поставя под съмнение възможността за създаване на нормална и здравословна учебна среда. Вместо да се използва потенциалът на просторните помещения, те са превърнати в малки стаи, чието предназначение и функционалност пораждат сериозни въпроси. Нима това е представата ни за модернизиране на едно училище? Да превърнем просторните класни стаи в тесни помещения и след това да наречем резултата обновление?

Само дни след приключването на основните ремонтни дейности училището бе сполетяно от сигнали за течове от покрива, превърнали го в подобие на Райското пръскало, проблеми в отоплителната система и електрозахранването, наложила по-ранното освобождаване на учениците от занятия.

Иронията е направо потресаваща – след години чакане, милиони публични средства и безброй обещания за качествено обновяване сградата отново се оказва неспособна да осигури нормални условия за своите ученици и преподаватели.

И всичко това след близо четиригодишен ремонт, през който над 2000 ученици и техните преподаватели бяха принудени да провеждат учебния процес в други сгради, далеч от обичайната си образователна среда. Ремонт, съпътстван от забавяния, допълнителни дейности и сериозни проблеми с конструкцията на сградата, които доведоха до поредното отлагане на завръщането в нея. А когато този дългоочакван момент най-сетне настъпи на 15 септември 2026 г., се оказа, че довършителните работи все още не са напълно приключили.

Около осем милиона евро – толкова струва обновяването на тази историческа сграда. И ако това е резултатът от толкова години работа и толкова много публични средства, човек неизбежно трябва да си зададе въпроса: къде отиде отговорността на институциите и кой ще понесе последствията за този резултат?

Но нима всичко това подхожда на гимназия, основана през 1850 г.? На гимназия, дала образование на толкова значими личности? На училище, в което е преподавал Йоаким Груев – един от бележитите български просветители и учители на строителите на съвременна България? На институция, предоставила убежище на прогонените от Княжество България борци за възстановяването на Търновската конституция след нейното суспендиране? На училище, превърнало се в средище на духовност и българщина в продължение на близо два века? На място, където е било организирано честване по повод смъртта на Любен Каравелов, с водещ Захари Стоянов? На място, дало на България толкова велики личности?

Нима подобно отношение е достойно за институция с такава история и значение? Нима това е начинът, по който една държава показва уважението си към собственото си културно и образователно наследство?

Автор: Рамис Мюмюн – бивш възпитаник на гимназията

Scroll to Top
Share via
Copy link