Избиран с милиони гласове, но с ограничена власт — защо президентът претендира да обединява нацията, докато остава поредният играч на политическата сцена?
В глава четвърта от българската Конституция пише, че президентът „олицетворява единството на нацията и представлява Република България в международните отношения“. Текст, който отдавна се е превърнал в медийно клише, но ако приемем, че клишетата са такива, защото са верни, то това със сигурност е изключение от правилото. Защо? Защото няма как кандидат за някакъв пост, избиран по мажоритарен начин, автоматично да олицетворява единство.
При президентските избори в България се прилага мажоритарен принцип: избирателите избират един президент и един вицепрезидент, които получават общ мандат. Съгласно Конституцията кандидатите се избират още на първия тур, ако са изпълнени изискванията за участие на повече от половината избиратели и за получаване на повече от половината действителни гласове. В противен случай се провежда втори тур между двамата кандидати с най-много гласове, като печели този, който получи повече гласове. Така един кандидатски тандем получава мандата, докато гласовете за останалите не се превръщат в отделно представителство в президентската институция. Това обаче не означава, че избраният президент непременно се ползва с доверието на мнозинството от всички граждани или че споделя възгледите на онези, които са гласували за неговите опоненти. Именно тук възниква въпросът: как един човек, избран в условията на политическо съревнование, може да олицетворява единството на нацията?
Повечето избиратели дори не знаят каква е неговата функция. Това се вижда ясно в някои от изказванията на гражданите, които твърдят, че не са гласували на първия тур на президентските избори, защото не знаят какво всъщност върши президентът. Излиза, че за почти 40 години българските президенти не са успели да покажат в какво се изразява тяхната длъжност.
Проблемът наистина е сериозен. Ако хората не знаят какво върши даден пост, как тогава да се мотивират да гласуват за него?
Какво представлява президентът в българския контекст?
Ако се обърнем към Конституцията, ще видим, че неговите правомощия нито определят геополитическия курс на страната, нито решават вътрешнополитическите ѝ проблеми. Тоест президентът нито може самостоятелно да изкара страната от съюзи, в които вече членува, нито може да намали цените в магазините. Но това, което може да направи, е да насрочва избори за Народно събрание и органи на местното самоуправление, да отправя обръщения към народа и парламента, да обнародва законите и мотивирано да върне даден закон за повторно обсъждане от Народното събрание. Той участва и в процедурата по съставяне на правителство, като възлага проучвателни мандати за образуването му, а в предвидените от Конституцията случаи назначава служебно правителство.
Освен това президентът е върховен главнокомандващ на въоръжените сили, възглавява Консултативния съвет за национална сигурност и има определени правомощия във връзка с назначаването на висшия команден състав на армията. Конституцията му възлага и функции в международните отношения, включително по отношение на дипломатическите представители на България и сключването на международни договори в определените със закон случаи.
Тук отново се връщаме към първоначалното твърдение: как един човек, избран чрез съревнование между политически опоненти, може да олицетворява единството на нацията? Конституцията поставя това изискване пред президентската институция, но самият избор не гарантира неговото изпълнение. Спечелването на изборите дава легитимност на президента да заеме поста, но не означава автоматично, че той е спечелил доверието на цялата нация. Това доверие трябва да бъде изграждано впоследствие — чрез действията, позициите и начина, по който президентът изпълнява своите конституционни правомощия.
Всъщност в повечето случаи президентът е придатък на партията, която го е издигнала, или, в нашия случай, на инициативните комитети, които безуспешно се опитват да играят ролята на параван. А през свободното си време, когато не изпълнява партийната си повеля, той е чисто и просто един церемониалмайстор, който от висотата на своя пост може да влияе на общественото мнение и да го насочва в избрана от него посока.
Да, президентът може да бъде коректив на властта чрез влиянието си върху общественото мнение, но това зависи от неговия морал и съвест, които в българския контекст са съмнителни. Именно тук се появява и основното противоречие в самата институция. От една страна, президентът се избира пряко от народа и получава легитимност, която трудно може да бъде пренебрегната. От друга страна, неговите конституционни правомощия са сравнително ограничени и не му позволяват самостоятелно да определя основния политически курс на страната. Така се получава разминаване между очакванията, които поражда мажоритарният избор, и реалните възможности на институцията.
Това поставя въпроса дали настоящият модел изобщо е най-подходящият за България. Ако президентът трябва да олицетворява единството на нацията, но в същото време разполага с ограничени правомощия и неизбежно е част от политическото противопоставяне, тогава е редно да се замислим каква точно трябва да бъде неговата роля. Може би е крайно време да се направи нещо по въпроса, за да не могат президентите да използват легитимността на изборите за свои лични политически цели.
Вариантите са няколко: или президентският пост да бъде изцяло премахнат, или президентът да се избира от Народното събрание с мнозинство от две трети, или неговите функции да бъдат разширени. В противен случай той си остава един политически играч, просто от различна трибуна.
Автор: Рамис Мюмюн