Много кандидати, малко реални алтернативи
Остават ли десните избиратели без представителство на предстоящите избори? Това е един от основните въпроси, който обикаля социалните мрежи през последните няколко седмици. Все повече хора твърдят, че за пореден път няма да бъдат представени, въпреки наличието на цели 27 кандидат-президентски двойки. Но, както добре знаем, количеството невинаги означава качество, а още по-малко – реална алтернатива.
По всичко личи, че основната надпревара ще бъде между издигнатите от „инициативни комитети“ бивш служебен премиер Андрей Гюров и настоящия президент Илияна Йотова. Поставям „инициативни комитети“ в кавички, защото нито единият, нито другият кандидат могат да бъдат определени като надпартийни, предвид политическата им биография.
Г-н Гюров е бивш депутат от „Продължаваме промяната“ (ПП) в 47-то, 48-то и 49-то Народно събрание, както и председател на парламентарната група на партията по време на 48-то и 49-то Народно събрание. От другата страна, г-жа Йотова е дългогодишен член на Българската социалистическа партия (БСП) – партията, наследила политическата традиция на бившата Българска комунистическа партия (БКП). Тя е народен представител в 40-то Народно събрание, два пъти евродепутат в периода 2007–2017 г. и два пъти вицепрезидент в периода 2017–2026 г., преди да наследи поста на вече бившия президент Румен Радев и официално да стане президент на България.
Техните кандидатури бързо се наложиха в медийното пространство, а редица анализатори и коментатори смятат, че именно те ще бъдат и на балотажа. Зад тях бързо застанаха и техните политически семейства – зад Андрей Гюров – Георги Кандев „Продължаваме промяната“ и „Демократична България“ (ДБ), а зад Илияна Йотова – Кирил Вълчев „Прогресивна България“ и извънпарламентарната Българска социалистическа партия. Кандидатурите на Гюров–Кандев и Йотова–Вълчев са регистрирани от ЦИК за изборите на 25 октомври 2026 г.
Някои вече бързо започват да връщат лентата назад и да налагат прословутото деление „сини – червени“ от времената на БСП и СДС през 90-те години на миналия век. Други пък твърдят, че тук става въпрос за традиционното деление „ляво – дясно“, без да си дават сметка, че и двамата кандидати идват от политически среди, които трудно могат да бъдат определени като традиционното дясно в българската политика.
Съществената разлика между тях като че ли се крие най-вече във външнополитическата им реторика. Докато Йотова завоалира въпросите, свързани с войната в Украйна, и отказва категорично да назове агресора, Гюров сякаш има една идея по-ясна позиция. Като служебен премиер той зае ясно проукраинска позиция – правителството му потвърди подкрепата на България за Украйна, а сградата на Министерския съвет беше символично осветена в цветовете на украинското знаме. И все пак Гюров не изглежда докрай убедителен в публичното отстояване на тази позиция, докато неговият кандидат за вицепрезидент Георги Кандев не се различава съществено по този въпрос от г-жа Йотова – поне в публичните си изяви.
Оправданието за това, разбира се, според негови привърженици и симпатизанти е, че по този начин двойката Гюров–Кандев се опитва да разтвори ветрилото и да достигне до повече избиратели, без да поставя допълнителни разделителни линии. Но достойно ли е това, имайки предвид огромната българска диаспора в Украйна, която е подложена на постоянните последици от руската агресия вече повече от четири години?
Същият въпрос е валиден и за г-жа Йотова, която твърди, че именно българите извън страната ще бъдат един от нейните най-големи приоритети.
Г-жо Йотова, българите в Украйна извън тази група ли са?
Това, което е различно в тази предизборна кампания, обаче, е феноменът „инициативен комитет“, който споменахме по-горе. Изчерпани идейно и финансово, с нисък кредит на доверие, политическите партии у нас постепенно се превърнаха за голяма част от обществото в синоним на хронична корупция и „мафия“. За много хора те вече не са носители на свобода, ценности, идеи, визия и развитие, а са се превърнали в „врагове на народа“.
Осъзнавайки това, нито една от двете основни кандидат-президентски двойки не иска да бъде припознавана единствено и само чрез своите партии. Очевидно според тях това може да ограничи подкрепата им на предстоящите избори и автоматично да прехвърли върху кандидатите политическите грешки на формациите, които стоят зад тях.
Точно затова и Гюров, и Йотова се опитват да използват своеобразната маска на инициативните комитети. Те искат да покажат, че са кандидати на народа, а не просто кандидати на своите политически партии.
В допълнение, в телевизионните студиа често се появяват участници в инициативните комитети на двамата кандидати, които излагат своите гледни точки и обясняват защо са подкрепили съответния кандидат. Така самият дебат постепенно се измества. Всеки от представителите на кандидат-президентските двойки започва да води дебата от името на кандидата, а гражданите трябва да се ориентират по техните мнения, вместо да чуват директно позициите на самите кандидати.
На противоположния полюс стоят някои от другите разпознаваеми лица на предстоящите избори – Костадин Костадинов – Петър Волгин от „Възраждане“ и Радостин Василев – Красимир Манов от МЕЧ. Двама кандидати с по-скоро лява и радикална реторика(и възгледи). Въпреки че тяхната роля често се подценява, в България именно подобни кандидати нерядко успяват да обединят т.нар. протестен вот. Освен това имаме и историческия пример с Волен Сидеров, който през 2006 г. достига до балотаж. Дори и да не се стигне до подобен сценарий, горепосочените кандидати ще имат възможност да напомнят за себе си по време на предизборната кампания и да върнат част от изгубените си избиратели от последните парламентарни избори.
Особено внимание заслужава и антиевропейската и анти-НАТО реторика, която присъства в различна степен при Костадинов и Василев. При Костадин Костадинов тя е много по-ясно изразена и е част от дългогодишната политическа линия на „Възраждане“. Партията последователно поставя под въпрос членството на България в НАТО и Европейския съюз, настоява за референдуми по тези въпроси и защитава идеята за възстановяване на по-голяма национална независимост при вземането на политически решения. Само дни преди изборите Костадинов и Петър Волгин отново заявиха намерение да инициират референдуми за членството на България в ЕС и НАТО.
Тази позиция се преплита и с отношението към войната в Украйна. И Костадин Костадинов, и Радостин Василев се противопоставят на предоставянето на военна помощ за Киев и критикуват настоящата политика на България по отношение на конфликта. При Костадинов тази позиция е част от по-широката линия на „Възраждане“, която поставя под въпрос членството на България в ЕС и НАТО и защитава по-голяма дистанция от евроатлантическия курс. Василев също заема евроскептична и критична позиция, но заявява, че МЕЧ не иска България да напуска ЕС и НАТО. Така основната разлика между двамата е не толкова в отношението към военната помощ, колкото в по-широката им геополитическа визия – при Костадинов се поставя под въпрос самата ориентация на страната, докато при Василев критиката е насочена към конкретни политики в рамките на съществуващите съюзи.
Там някъде фигурира и двойката Иван Христанов – Стоянка Черкезова, чиято кандидатура също се опитва да намери място в пространството между големите политически формации и протестния вот. Христанов е добре познат на част от избирателите на т.нар. градска десница от времето си в „Продължаваме промяната“, но впоследствие се дистанцира от партията и пое по самостоятелен политически път. Който обаче остава спорен – доколко е самостоятелен, имайки предвид, че беше назначен за служебен министър именно от бившия си съпартиец Андрей Гюров.
Именно тук обаче възниква въпросът – доколко днешният Христанов може да бъде възприеман като реална алтернатива на политическото пространство, от което самият той произлиза? Защото проблемът пред неговата кандидатура е сходен с този пред редица други кандидати – доколко избирателят ще види в него ново начало, а не поредното лице от вече познатия политически пейзаж.
Изненадата до голяма степен на предстоящите избори идва от ГЕРБ, които отказаха да издигнат собствен кандидат, като по този начин до голяма степен разочароваха своите избиратели. Същото направиха и ДПС, както и коалицията „Синя България“, представена в Столичния общински съвет.
По този начин значителна част от избирателите на тези формации останаха без пряк кандидат, когото да припознаят като свой представител на президентските избори. Нещо повече – по всичко изглежда, че част от техните симпатизанти или няма да гласуват на предстоящите избори, или ще го направят с нежелание, избирайки по-скоро между наличните опции, отколкото за кандидат, който действително представлява техните политически възгледи.
И тук отново се връщаме към първоначалния въпрос: остават ли десните, проевропейски избиратели без представителство?
При наличието на 27 кандидат-президентски двойки отговорът на пръв поглед би трябвало да е „не“. Но ако зад многообразието от имена и инициативни комитети липсват ясни политически позиции, последователни ценности и реална алтернатива, тогава големият брой кандидати може да се окаже само привидно разнообразие.
В крайна сметка въпросът не е колко са кандидатите, а дали сред тях има човек или политическа сила, които достатъчно ясно и последователно представляват възгледите на онези избиратели, които се определят като десни проервопейски.
Автор: Рамис Мюмюн