Рамис Мюмюн, Евтимиос Триандафиллу
Анотация: Настоящият доклад изследва ролята на марксизма в България в периода след Първата световна война като поставя акцент върху Септемврийкия метеж от 1923 г. и атентата в църквата „Св. Крал“. Анализирани са ключовите моменти от организирането и извършването на горепосочените събития от Българската комунистическа партия(БКП), като основната цел е намирането на връзката между идеологията на Карл Маркс и станалите събития в страната. Резултатите от изследването показват, че ролята на комунистическата идеология и нейният изразител в лицето на БКП заемат ключово място в следвоенните събития в България. Именно те стоят зад организирането и провеждането на държавен метеж, десетки атентати, убийства, грабежи и популистки кампании, превръщайки се в решаващ фактор за политическата нестабилност на страната в следващите десетилетия.
Ключови думи: атентат, метеж, въстание, комунузъм, БКП, Маркс, марксизъм, Ленин, Русия
The role of Marxism in Bulgaria in the period after the First World War. “The September Uprising” (1923) and the assassination at St. “King” Church (1925).
Ramis Myumyun, Evtimios Triandafillu
Abstract: The present report examines the role of Marxism in Bulgaria in the period following the First World War, with a particular focus on the September Uprising of 1923 and the attack on the Church of St. “Kral.” Key aspects of the organization and execution of these events by the Bulgarian Communist Party (BCP) are analyzed, with the primary goal of identifying the connection between Karl Marx’s ideology and the occurrences in the country. The results of the study show that the role of communist ideology, as expressed through the BCP, occupies a central position in postwar events in Bulgaria. It was precisely this ideology that was behind the organization and execution of a state revolt, dozens of assassinations, attacks, robberies, and populist campaigns, making it a decisive factor in the country’s political instability in the following decades.
Keywords: Assassination, Insurrection, uprising, communism, BCP (Bulgarian Communist Party), Marx, Marxism, Lenin, Russia.
Увод.
Марксисткият комунизъм, възникнал в Западна Европа, намира своята първа практическа реализация чрез Октомврийската революция в Русия (1917 г.). Краят на Първата световна война и последвалата Версайска система от договори прекрояват картата на Европа, но същевременно предизвикват дълбоки кризи. Тези сътресения стават инкубатор за радикални движения като фашизма в Италия, националсоциализма в Германия и болшевизма.
В Царство България следвоенният период е белязан от нестабилност. След абдикацията на Фердинанд I, управлението на Александър Стамболийски (БЗНС, 1919–1923) разклаща държавните стълбове — армия, полиция и съд — чрез корупция и авторитарни методи. Това води до държавния преврат на 9 юни 1923 г., организиран от „Народния сговор“ и „Военния съюз“, който сваля земеделците и поставя на власт кабинета на проф. Александър Цанков.
Паралелно с тези процеси, през 1919 г. БРСДП (т.с.) се трансформира в Българска комунистическа партия (БКП) по ленински модел. Приемането на болшевишката идеология превръща БКП в деструктивен фактор. Чрез организирането на метежи, атентати, политически убийства и популистки кампании, партията се утвърждава като основен източник на политическа нестабилност в България за десетилетия напред.
Карл Маркс – жизнен път и творчество.
Карл Марксе германски философ и журналист, основоположник на комунистическата идеология. Роден в Трир, той получава солидно класическо образование, след което следва право в Бон и Берлин. Впоследствие насочва интересите си към философията и историята, като в Берлин попада под силното влияние на хегелианците-идеалисти и се присъединява към кръга на „левите хегелианци“[1], които извеждат атеистични и революционни заключения от Хегеловата философия. През 1841 г. завършва висшето си образование в немската столица, като получава докторска степен по философия.
През 1842 г. Маркс започва журналистическия си път в „Рейнски вестник“, където си сътрудничи с Бруно Бауер[2]. Поради радикалните политически статии и строгата цензура, изданието е спряно само след година. В опит да продължи дейността си, през 1843 г. Маркс се мести в Париж, където издава ново радикално списание с Арнолд Руге. То обаче също бързо се проваля заради вътрешни разногласия и трудности с нелегалното му разпространение в Германия.
Престоят на Карл Маркс в Париж се оказва съдбоносен. През 1844 г. той се запознава с германския философ и икономист Фридрих Енгелс, който по това време е на кратка визита в града[3]. Тази среща се оказва ключова в живота на двамата, тъй като именно тя поставя началото на едно близко приятелство, довело до развитието на радикално-критическата философия, която по-късно става известна като марксизъм. През 1845 г. Маркс е експулсиран от Париж и се установява в Брюксел. Две години по-късно той и Енгелс се присъединяват към „Съюза на справедливите“, който скоро се преименува на „Съюз на комунистите“. Тази промяна бележи идеологически обрат: организацията заменя моралните призиви за „справедливост“ с материалистически подход и научната теория на комунизма. Новите цели включват премахване на частната собственост и изграждане на централизирано, международно работническо движение, основано на солидарност и дисциплинирана пропаганда. Причините за тази коренна промяна са острите спорове между Вилхелм Вайтлинг и Фридрих Енгелс, както и стремежът на Маркс съюзът да се развива по системен и научно обоснован начин, което полага основите на научния социализъм. През този период, по поръчка на „Съюза на комунистите“, Маркс и Енгелс написват фундаменталния труд за комунистическото движение – „Манифест на комунистическата партия“ През 1848 г., с избухването на Февруарската революция във Франция, Маркс е изгонен от Белгия и се установява отново в Париж. След Мартенската революция той се връща в Германия, в Кьолн, но побеждаващата контрареволюция го съди; по-късно е оправдан, но въпреки това е изгонен и от Германия. От Париж, където също е принуден да напусне след демонстрациите през 1849 г., Маркс се установява в Лондон, където живее до смъртта си[4]. През този период Фридрих Енгелс му оказва финансова подкрепа, благодарение на която е възможно издаването на „Капиталът“ и спасяването му от бедност. „Капиталът“ се смята за основното произведение на марксистката теория; той е писан повече от двадесет години и е публикуван две години след смъртта на автора, като редакцията и издаването му са осъществени от Фридрих Енгелс. Карл Маркс умира на 14 март 1883 г., а на паметната му плоча са издълбани думите: „Пролетарий от всички страни, съединявайте се!“.
Комунизмът и неговите постулати.
Карл Маркс изгражда своята философия върху Хегеловата такава – взаимодействието на противоположни понятия, от което се ражда трето (теза-антитеза-синтез). Ако при Хегел крайната цел е „абсолютното“, Маркс поставя в центъра материалното, като основополагащ принцип за човешкия живот и благосъстояние. Този подход(на Маркс) се нарича диалектически материализъм[5] и се основава върху три основни аспекта: социален, исторически и икономически.
Социалният аспект представлява критика на капитализма, който според Маркс създава общество на класова борба. В подкрепа на това Фридрих Енгелс, в „Анти-Дюринг“, цитира Чарлз Дарвин и концепцията за „борба за съществуване“, показвайки, че притежанието на капитал определя адаптивността и жизнеността на индивида[6]. Маркс дели обществото на буржоазия (капиталисти) и пролетариат (работническа класа). Пролетарият, според Енгелс в „Манифест на комунистическата партия“, е лишен от средства за производство, постоянно застрашен от загуба на работа или замяна с машина, което прави труда му обезценен. Решението на Маркс е премахване на частната собственост, което отстранява класовото господство и спира „вечния цикъл господар-роб“[7].
Историческият аспект акцентира върху ролята на производствените отношения и класовото разделение. Маркс твърди, че всяка историческа епоха носи свое класово неравенство, като пролетарият е най-униженият. В „Манифест на комунистическата партия“ се предсказва революция, при която работническата класа ще свали буржоазията, тъй като капиталът е зависим от наемния труд[8]. Революцията е необходимото средство за достигане на комунизма.
Икономическият аспект разглежда трудовата теория на стойността, теорията на принадената стойност, натрупването на капитал и фетишизма на стоките. Стойността на стоката се определя от вложения човешки труд, а принадената стойност представлява труда, присвоен от капиталиста извън необходимия за издръжката на работника[9]. Натрупването на капитал е резултат от присвояване на тази принадената стойност, а капиталистите са принудени да увеличават капитала си поради конкуренцията[10]. Фетишизмът на стоките описва обезчовечаването на икономическите отношения, при което вещите се управляват от пазарните механизми, а не човешките нужди. Според Маркс, крайната цел на комунизма е: премахване на частната собственост, диктатура на пролетариата и накрая – изчезване на държавата като насилник и потисник, което води до равенство по социален и материален статус.
Лениновата модификация на марксизма
Ролята на Владимир Ленин в марксизма е особено важна, тъй като чрез него философията на Маркс се превръща в реална политическа практика. Въпреки че основните принципи остават непроменени, прилагането им от Ленин претърпява някои съществени изкривявания, които правят неговите държави практически различни от идеите на Маркс. Основната разлика е подходът към революцията: Маркс смята, че властта трябва да се завземе единствено чрез масово участие на пролетариата и че процесът трябва да започне от индустриално развити страни, които да послужат за пример на по-изостаналите[11]. Ленин, от своя страна, настоява революцията да започне и в по-слабо индустриализирани държави и подчертава, че веднъж завзета, властта не трябва да се изпуска[12]. Той я описва като „крепост, която трябва да се пази“.
Ленин също поставя под въпрос вярата на Маркс в естествената активност на работническата класа. Докато Маркс очаква пролетариатът да се мобилизира сам, Ленин смята, че работниците ще се задоволят с по-високи заплати и по-добри условия, ако няма ръководна партия. Затова революцията трябва да се води от елитна група, която да ръководи и организира процеса[13].
Докато Маркс ограничава експлоатацията до рамките на класовата борба, Ленин я глобализира, твърдейки, че богатите държави експлоатират целия свят. В организационен план визията на Маркс за управление на мнозинството е заменена от ленинския модел за желязна дисциплина и централизирана еднопартийна власт. Тези промени трансформират оригиналната идея за постепенно отмиране на държавата в създаването на строго контролирана и йерархична система за задържане на политическия контрол.
Зародиш на българската работническа социалдемокрация и пътят към комунизма
Идеите К. Марк и Ф. Енгелс достигат в България към края на XIX век. На 2 август (нов стил), на връх Бузлуджа, по инициатива на Димитър Благоев и Никола Габровски се учредява първата в историята на страната социалистическа партия – Българската социалдемократическа партия (БСДП). Още при създаването ѝ обаче възникват сериозни разногласия. Част от социалистите се противопоставят на идеята за изграждане на политическа партия и настояват за културно-просветна дейност, но в крайна сметка надделява разбирането за създаване на организирана политическа сила, която да защитава интересите на работническата класа[14]. Приети са програма и устав, вдъхновени от западноевропейски социалистически модели, и е създаден централен ръководен орган със седалище във Велико Търново. Тези идейни различия обаче продължават да се задълбочават и през 1903 г. водят до окончателно разцепление на партията. Формират се две основни крила: „тесни“ социалисти, придържащи се към революционния марксизъм, и „широки“ социалисти, ориентирани към социалреформизма. Този акт бележи трайното разделение в българското социалистическо движение, което оказва дълбоко влияние върху политическата история на страната през целия XX век.
В началото на XX век българското социалистическо движение е силно повлияно от революционните процеси в Русия. Димитър Благоев и неговите съмишленици разглеждат събитията в Руската империя като практическо потвърждение на марксистката теория. Руската революция от 1905–1907 г. допълнително стимулира радикализацията на българските „тесни“ социалисти.Ключово въздействие върху тях оказват идеите на Владимир Илич Ленин. Българските марксисти възприемат неговата концепция за революционна партия от нов тип, изградена върху строг централизъм и дисциплина. Особено значение придобиват ленинските възгледи за възможността от социалистическа революция дори в условията на неравномерно развитие на капитализма. В резултат на това в началото на века се засилват революционните нагласи и се формира по-ясна ориентация към активни политически действия[15]. На този фон, възгледите на БРСДП(т.с) започват все повече да се доближават до тези на болшевиките в Русия, което логично предопределя позитивната ѝ оценка на Октомврийската революция, осъществена от Ленин и неговите съмишленици[16]. На XXII конгрес на партията, проведен между 25-27 май 1919 г., БРСДП (т.с.) се преименува на Българска комунистическа партия (БКП) и се превръща в секция на Третия комунистически интернационал(Коминтерн), утвърждавайки своята идентичност като комунистическа организация[17]. От този момент нататък българските комунисти следват примера на болшевиките в Русия, възприемайки същите методи на революционна борба. Те прилагат всички средства – от масови политически стачки до въоръжени въстания – като за реализирането им се ползват от икономическа и политическа подкрепа от Коминтерна и други комунистически организации в чужбина[18].
Българската комунистическа партия(БКП) в годините след Първата световна война: Септемврийският метеж(1923) и атентатът в цъкрвата „Св. Крал“(1925).
След Първата световна война България изпада в дълбока икономическа и политическа криза, белязана от краха на националния идеал за обединение. Общото разочарование и разпадът на държавния курс водят до рязка радикализация и поляризация в обществото. Тези процеси ескалират през 1923 година, когато на 9 юни е извършен държавен преврат срещу правителството на БЗНС. Това създава предпоставки за активизиране на дейността на БКП. Първоначалната позиция на партията е спазване на неутралитет, като „ЦК на БКП преценява, че става дума за ореждане на сметки между селската и градската буржоазия. Ръководството й оказва активен натиск върху местни структури да не подкрепят съпротивата на земеделците.“[19] Нещата се променят, когато новините за преврата достигат до Москва. Болшевиките очакват българските комунисти да се възползват от създавалата се ситуация и на свой ред да вдигнат въстание. По това време секретарят на Коминтерна и лидер на българските комунисти Васил Коларов се намира в руската столица, откъдето предупреждава своите съмишленици в София за погрешността на тяхната позиция[21]. Под натиска на Комунистическия интернационал, без съществени вътрешни разисквания, позицията на партията претърпява коренна промяна и тя „започва подготовка за въоръжен метеж с цел взимане на властта по насилствен начин и установяване на работническо-селско правителство“. Малко преди избухването на въстанието правителството разкрива намеренията на БКП и предприема масови арести на около 2000 нейни членове, с което фактически парализира организационните ѝ структури по места. Въпреки това е взето решение бунтът да избухне в нощта срещу 23 септември[22]. „Около 50 градчета и села в Тракия и Северозападна България въстават още на 19 срещу 20 септември.“[23] Сражения се водят в Мъглиж, Нова Загора и Стара Загора, но единствените градове, които въстаниците успяват да превземат, и то за кратко, са Фердинанд (дн. Монтана) и Берковица[24]. Метежниците извършват грабежи и убийства в редица градове и села в районите на Пловдивско, Старозагорско и Северозападна България[25]. Властта предприема незабавни мерки и бързо потушава въстанието, и възстановява контрола над страната. В резултат на сблъсъците загиват около 1000 бунтовници, като загубите сред военните, полицията и цивилното население са приблизително същите.
Провалът не сломява комунистите. Те започват интензивно да се подготвят за нова акция. Те се прегрупират и отстраняват всички, които се противопоставят на наложената от Коминтерна политическа линия. На 9 октомври 1923 г. Григорий Зиновиев публикува статия във в-к „Правда“, с която поставя на българските комунисти задача да започнат партизанска борба, която да им отвори пътя към близката победа[26]. Създават се въоръжени чети, чиято цел е да упражняват натиск върху населението и да подкопават авторитета на държавата. През цялата 1924 г. в България се внася оръжие от Русия както през Черно море, така и през югославската граница. Освен това, са изпратени и множество въоръжени терористи и инструктори от Съветска Русия[27]. Въпреки разтурянето на организациите на Комунистическата партия след гласуването на Закона за защита на държавата през януари 1924 г. — закон, който забранява дейността на БКП и свързаните с нея групи под заплаха от тежки наказания — от нелегалната дейност на партизаните загиват общо 120 представители на властта, учители, кметове, свещеници и политици, а общият брой на въоръжените нападения през годината възлиза на 187[28].
Въпреки стотиците жертви от дейността на българските комунисти, правителството предприема опити за умиротворяване, като с няколко закона за амнистия са помилвани и амнистирани голяма част от осъдените комунисти, друждаши и анархисти[29]. Замисълът на правителството обаче не дава желания резултат. Комунистите стават още по-настапателни в своите действия. През 1925 г. БКП започва подготовка по ново въоръжено въстание. Централното ръководство на Военната организация на партията внася предложение за извършване на атентат в църквата „Св. Крал“. Първоначалният замисъл „е да бъде убит някой от ръководителите на „Обществена безопасност“, на чието погребение ще се събере елитът на полицията, и чрез атентат ще се обяви началото на въстанието.“[30] Целта е началникът на „Обществената безопасност“ Никола Начев, но поради разкритията на властите комунистите решават да сменят мишената и се насочват към ликвидирането на някой високопоставен политик, чието погребение би събрало цялото ръководство на политическия елит.
„Изборът пада върху о.з. ген. Коста Георгиев, депутат от Демократическия сговор, който на 14 април в 20 часа е застрелян до църквата „Свети Седмочисленици“, където отива на вечерна служба с дъщеря си. Погребението му започва в 15 часа на 16 април в църквата „Света Неделя“, присъстват Александър Цанков начело с министрите си, много народни представители и офицери.“[31] Единствената високопоставена личност, която отсъства, е цар Борис III, срещу когото два дни по-рано е извършен неуспешен атентат в прохода Арабаконак, което практически спасява живота му. Организацията на плана е възложена на Петър Абаджиев, като подготовката започва още през януари–март 1925 г. В този период са пренесени и укрити около 25 кг взрив в тавана на църквата, част от който е доставен от Виена. В подготовката участват няколко съучастници, които осигуряват транспортирането и поставянето на експлозивите, а за извършването на самия атентат са определени изпълнители, които да задействат взрива в точния момент по време на опелото. Планът е внимателно координиран чрез тайни срещи и предварително разпределени задачи между участниците[32]. В резултат на атентата загиват около 150 души – на място или впоследствие от раните си, а над 500 са ранени[33].
Веднага след атентата правителството предприема бързи действия, като обявява извънредно положение и мобилизира целия държавен апарат. Започват масови арести на заподозрени лица, а столицата е поставена под строг контрол. В хода на предприетите действия значителна част от организаторите са заловени или убити, а онези, които успяват да се измъкнат, бягат в СССР, където впоследствие по-голяма част са ликвидирани при сталинските чистки.
БЕЛЕЖКИ:
[1] Маркс, Карл, Капиталът Том 1, Изд. „Българска комунистическа партия“, София, 1948, с. 7
[2] Пак там
[3] Пак там, с. 8
[4] Пак там
[5] Панова, Елена, Основни проблеми във философията от Бейкън до Маркс, Изд. „Наука и Изкуство“, София, 1987, с. 204
[6] Енгелс, Фридрих, Анти-Дюринг, Изд. „Партиздат“, София, 1975, с. 95
[7] Маркс/Енгелс, Манифест на комунистическата партия, Изд. „Изток-Запад“, София, 2022, ISBN 978-619-01-1089-7
[8] Пак там, с. 104
[9] Маркс, Карл, Капиталът Том 1, Изд. „Българска комунистическа партия“, София, 1948, с. 46-48
[10] Пак там, с. 121-128
[11] Пак там, с. 7
[12] По подробно за Лениновата управленска практика вж. Лилков, Вили, Синове на сатаната. За употията, превърната от болшевиките в кръв, терор и лъжи!, Изд. Сиела, София, 2025, ISBN 978-954-28-5270-4
[13] Пак там
[14] Саздов, Димитър, Многопартийната политическа система и монархическият институт в България 1879-1918 г., Университетско издадество „Стопанство“, София, 1993, ISBN 954-494-075-8, с. 103-107
[15] Пак там, с. 109-110
[16] Пак там, с. 113
[17] Лилков, Вили, Атентатът в храм „Св. Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП, Изд. Сиела, София, 2024, ISBN 978-954-28-4702-1, с. 21
[18] Пак там
[19] Алтънков, Никола, История на БКП 1919-1989 г., Изд. „Факел“, София, 2018, ISBN 978-954-411-254-7, с. 107
[20] Пак там
[21] Пак там, с. 108
[22] Пак там, с. 110
[23] Пак там, с. 111
[24] Пак там
[25] Лилков, Вили, Атентатът в храм „Св. Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП, Изд. Сиела, София, 2024, ISBN 978-954-28-4702-1, с. 44
[26] Пак там, с. 46
[27] Пак там, с. 53
[28] Пак там, с. 58
[29] Пак там, с. 67
[30] Пак там, с. 69
[31] „Нечувана жестокост“: 100 години от кървавия атентат в „Света Неделя“. Загиват 213 души. – В: Клуб Z, 16 април 2025 г., URL: https://clubz.bg/160738
[32] Лилков, Вили, Атентатът в храм „Св. Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП, Изд. Сиела, София, 2024, ISBN 978-954-28-4702-1, с. 70-71
[33] Пак там, с. 72
Библиография:
- Алтънков, Никола, История на БКП 1919-1989 г., Изд. „Факел“, София, 2018, ISBN 978-954-411-254-7
- Енгелс, Фридрих, Анти-Дюринг, Изд. „Партиздат“, София, 1975
- Лилков, Вили, Атентатът в храм „Св. Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП, Изд. Сиела, София, 2024, ISBN 978-954-28-4702-1
- Маркс, Карл, Капиталът Том 1, Изд. „Българска комунистическа партия“, София, 1948
- Маркс/Енгелс, Консидеран, Ламартин, Манифест на комунистическата партия, Принципи на социализма. Манифест на демокрацията в XIX век, Манифест за Европа, Изд. „Изток-Запад“, София, 2022, ISBN 978-619-01-1089-7
- Панова, Елена, Основни проблеми във философията от Бейкън до Маркс, Изд. „Наука и Изкуство“, София, 1987
- Саздов, Димитър, Многопартийната политическа система и монархическият институт в България 1879-1918 г., Университетско издадество „Стопанство“, София, 1993, ISBN 954-494-075-8
Интернет източници:
- Нечувана жестокост“: 100 години от кървавия атентат в „Света Неделя“. Загиват 213 души. – В: Клуб Z, 16 април 2025 г., URL: https://clubz.bg/160738
- Янчев, Веселин, 9 юни 1923: неизбежният преврат. – В: Дневник, 9 юни 2022 г., URL: https://www.dnevnik.bg/analizi/2022/06/09/4354562_9_juni_1923_neizbejniiat_prevrat/
Трите имена на автора: Рамис Севгин Мюмюн
Институцията, в която работи: ПУ „Паисий Хилендарски“
Адрес за кореспонденция: гр.Пловдив, ул. „Цар Асен“ 24
Телефон: 359898791114
E-mail: [email protected]
Трите имена на съавтора: Евтимиос Апостолос Триандафиллу
Институцията, в която работи: Театрална работилница „Сфумато“
Адрес за кореспонденция: гр. Пловдив, ул. „Хан Тервел“ 2
Телефон: 359877066697
E-mail: [email protected]