На 27 януари 2013 г. в България се провежда националният референдум за развитието на ядрената енергетика и проекта АЕЦ „Белене“. В седмиците около него темата за цената на електроенергията доминира в обществения дебат. Само няколко седмици по-късно страната е залята от спонтанна вълна на гражданско недоволство. В тази обстановка много хора възприемат необичайно високите сметки за ток и парно като доказателство за рязко поскъпване, въпреки че на много места те са резултат от по-дългияг отчетен период. Първоначалните искания на протестиращите имат ясно изразен социален характер и са насочени срещу енергийните монополи и дейността на електроразпределителните дружества
Само за няколко дни протестите прерастват от социални в политически. Освен исканията за по-ниски цени и по-строг контрол върху монополите, започват да се издигат и призиви за радикална промяна на политическата система. В този контекст се случват и едни от най-тежките и трагични прояви на социално отчаяние в новата история – самозапалванията, при които трима души губят живота си. Тези събития остават като дълбок и болезнен белег върху обществената памет.
След ескалацията на напрежението на 19 февруари в района на „Орлов мост“ и сблъсъците между протестиращи и полиция, Бойко Борисов подава оставка още на следващия ден, заявявайки от парламентарната трибуна: „Не мога да гледам окървавен Орлов мост. Всяка капчица кръв за нас е петно.“
Падането на първото правителство на ГЕРБ отваря пътя към предсрочни парламентарни избори. Макар ГЕРБ да остава първа политическа сила, партията изпада в изолация и не успява да състави кабинет. Вторият мандат е връчен на БСП, която предлага Пламен Орешарски за министър-председател на експертно правителство, подкрепено от БСП и ДПС. Управляващото мнозинство се формира с решаваща подкрепа от „Атака“, останала в политическата история като символичния „златен пръст“ на Волен Сидеров.
По сходен начин през зимата на 2025 г. внесеният от правителството на Росен Желязков проектобюджет отприщва силно обществено недоволство. Първоначалният повод отново е икономически – спорният бюджет и опасенията за влошаване на жизнения стандарт. Протестите обаче бързо се разширяват и се превръщат в политическо движение срещу корупцията, модела на „превзетата държава“ и задкулисното влияние. Под натиска на общественото недоволство правителството подава оставка през декември 2025 г., което води до нови предсрочни избори.
Именно тук се очертава историческият паралел между двата периода.
След изборите през 2013 г. властта поема кабинетът на Пламен Орешарски, излъчен с мандата на БСП. По сходен начин през 2026 г. политическият вакуум, създаден след протестите, отваря пътя за Румен Радев. Той напуска президентския пост, влиза в партийната политика, печели извънредните парламентарни избори и оглавява изпълнителната власт като министър-председател.
Най-ярката прилика между двамата е в изграждането на профила на „надпартийния лидер“. Орешарски се налага като независим технократ и финансов експерт. Радев влиза в политиката с авторитета на действащ президент и бивш „натовски генерал“, позициониран извън традиционните партийни структури. Въпреки това и двамата достигат върха на изпълнителната власт с решаващата подкрепа на БСП. Орешарски става министър-председател с мандата на БСП, а Радев печели първата си президентска победа през 2016 г. благодарение на подкрепата на социалистите.
Друг паралел е свързан с обществената реакция срещу управлението. Кабинетът „Орешарски“ е поставен под силен обществен натиск почти веднага след съставянето си. Това прераства в продължителни масови протести. При управлението на Радев подобна мащабна мобилизация не се наблюдава. Още в началото обаче се появяват признаци на обществено недоволство и ограничени протестни прояви, организирани от части от гражданското общество.
Основната прилика между двата периода обаче не е в личностите, а в политическия механизъм. И през 2013 г., и през 2025–2026 г. първоначалният повод за протестите е социално-икономически. Натрупаното обществено недоволство прераства в политическа криза. Тя води до падането на действащото управление и създава условия за идването на власт на политически сили, които техните опоненти определят като по-близки до руските геополитически интереси.
Всичко това поставя под съмнение сравнението между Румен Радев и Бойко Борисов, налагано от част от политическите говорители. Ако трябва да се търси исторически паралел, той изглежда много по-близък до Пламен Орешарски.
Автор: Рамис Мюмюн