По време на първото интервю на току-що абдикиралия от президентския пост Румен Радев пред БНТ, водещият Бойко Василев го попита как той определя профила на политическата формация, която ще оглавява.
В отговор Радев отказа да се самоопредели в традиционния ляво-десен политически спектър. Той заяви, че „медиите и хората ще определят това“. По думите му той „не се пада особено по етикетите“. Според него понятията „ляво“ и „дясно“ в последните години са се „размили“ и вече не са толкова ясно разграничени. Той допълни, че обществото очаква политиците да решават „практическите проблеми“, а „най-важни са хората, а не етикетите“.
Истината е, че Радев е прав в едно. Традиционният политически компас ляво-дясно наистина е размит. Идеологията има все по-ограничено значение. Това не се отнася само за България.
В установени демокрации като САЩ също се наблюдава подобен процес. Това се вижда с избирането на президента Доналд Тръмп. Той демонстрира отстъпление от идеологическите корени на Републиканската партия, която се определя като дясна консервативна политическа сила, основана на подкрепа за свободния пазар, ниски данъци, ограничена държавна намеса в икономиката, защита на традиционните ценности, силна национална сигурност и национален суверенитет.
Макар да запазва редица консервативни позиции, управлението на Тръмп се характеризира с прагматичен и популистки подход, при който идеологическата последователност често отстъпва място на политическата целесъобразност.
Това закономерно поражда въпроса: ако традиционните идеологически разделения вече не са водещ фактор в политиката, какво днес обединява политическите партии? И какво определя поведението на техните лидери? Каква е идеята зад тях, когато „ляво“ и „дясно“ все по-трудно обясняват политическата реалност?
В България отговорът сякаш е ясен. През последното десетилетие политическите субекти допринасят за отчуждаването на гражданите от политиката. Те я представят като нещо мръсно и компрометирано – както чрез действията си, така и чрез публичното си говорене.
Вместо да изграждат доверие в демократичния процес, те често задълбочават общественото разочарование. Засилва се усещането за постоянни конфликти, лични нападки и користни интереси, което води до нарастваща обществена апатия.
Тази тенденция се наслагва върху наследството на комунистическия режим, при който гражданското участие в политическия живот е практически изключено.
Политическата система не допуска реална конкуренция, избор или плурализъм. Гражданите са сведени до пасивни наблюдатели без влияние върху управлението.
Липсата на традиции в активно гражданско участие, съчетана с разочарованието от прехода, създава среда за трайно политическо безразличие и ниска обществена ангажираност.
Всичко това позволява на политическите партии да се възползват от гласовете на своите електорални ядра. Така те си осигуряват постоянно присъствие в парламента.
Въпреки че с влизането на Радев на партийния терен политическата картина в законодателната власт леко се видоизмени, действията на новата власт показват обратното. Те целят да държат гражданското общество извън реалните процеси на властта, като по този начин се запазва неговият статут на апатична маса, откъсната от вземането на политически решения и реалното влияние върху управлението.
В този смисъл може да се твърди, че в съвременната политическа логика идеологическите различия все по-често отстъпват място на нова тенденция. Това е управление, което не цели активно включване на гражданите, а тяхното дистанциране от политическия процес.
Така „новата идеология“ не се изразява в ясни доктрини, а в практики, които постепенно превръщат обществото в пасивен наблюдател, откъснат от вземането на решения и сведен до ролята на периодичен избирател. Това бавно, но сигурно подкопава демократичните устои.
Автор: Рамис Мюмюн