След падането на Стамболовия кабинет през 1894 г. въпросът за неговия наследник на министър-председателския пост започва да вълнува българската общественост. Драган Цанков се намира в политическа изолация заради своята русофилска позиция и непризнаването на княз Фердинанд след събитията от 1886–1887 г. Подобно е положението и на редица представители на Народната партия, известна още като съединистка, сред които Иван Евстратиев Гешов и Михаил Маджаров. Григор Начович не е разглеждан сериозно като възможен кандидат, а Васил Радославов буди подозрения у княза заради симпатиите си към идеята за евентуално завръщане на княз Александър Батенберг. Петко Каравелов пък все още е политически компрометиран след годините на преследване и затвор.
В тази обстановка на преден план излиза Константин Стоилов. Княз Фердинанд вижда в него не само способен държавник, но и човек, който би могъл да съдейства за осъществяването на най-важната му външнополитическа цел – международното признаване на неговото управление чрез помирение с Руската империя. Наред с това новото правителство се стреми към известна политическа либерализация, включително по-голяма свобода на печата и по-умерено отношение към политическата опозиция.
Макар в редица отношения да продължава политическата линия на своя предшественик, Стоилов успява да постигне основната цел на княза. След покръстването на престолонаследника Борис и последвалото подобряване на отношенията с Русия, през 1896 г. Фердинанд получава официално признание от руския император, което улеснява и признаването му от останалите Велики сили.
Като опитен дипломат Стоилов се стреми да поддържа равновесие между Русия и западните държави, макар това да не винаги е лесно. Възстановяването на отношенията с Русия постепенно измества България от почти изцяло австро-унгарската ориентация, характерна за периода на Стамболов, и води до по-балансирана външна политика.
Независимо от трудностите, управлението на Константин Стоилов е белязано от значителни успехи – укрепване на държавните институции, стопанско развитие и политическа стабилизация. Затова името му остава трайно вписано в историята на Третото българско царство. Доколко тази висока оценка е напълно заслужена, историците продължават да обсъждат и днес.
И все пак, повече от век след смъртта му, отношението към неговото наследство поражда въпроси. В родния му Пловдив, в сърцето на Стария град, там, където калдъръмът пази спомена за създателите на съвременна България, една скромна паметна табела напомня на минувачите: „В този дом е роден д-р Константин Стоилов…“. Градът не е просто родното място на бележития държавник – тук са положени основите на неговото образование и обществено израстване. В него той получава първите си знания от видния възрожденски просветител Йоаким Груев в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ – днешната Хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ – още една от връзките, които трайно свързват К. Стоилов с града под тепетата. Зад възрожденската фасада на емблематичната сграда на ул. „Константин Стоилов“ № 36 обаче днес не се водят разговори за държавност, дипломация и модернизация. Вместо това родният дом на бившия министър-председател съществува предимно в рамките на административните регистри.
Според документите на Община Пловдив сградата фигурира като частна общинска собственост (АЧОС № 1517/2013 г.). Въпреки историческата си стойност, през последните години имотът остава предмет предимно на административно управление и процедури, свързани с неговото стопанисване. В различни периоди части от сградата са използвани за културни дейности, като на този адрес години наред се помещава художествената „Галерия Коридор“, превърнала се в разпознаваемо пространство от културния живот на Стария град.
Справка в Годишната програма за управление и разпореждане с общински имоти за 2023 г. показва, че имотът е включен сред нежилищните общински имоти. Той представлява поземлен имот с идентификатор 56784.519.1150 и площ от 156 кв. м, върху който е изградена двуетажна сграда със застроена площ от 66 кв. м, както и приземен етаж с площ от 64 кв. м.
През 2023 г. Община Пловдив обявява публичен търг за отдаване под наем на приземния етаж и прилежащия терен към имота за срок от десет години, като предназначението на обекта е изрично определено за кафе-аперитив.
В този контекст поведението на Община Пловдив повдига въпроси за отношението към културно-историческото наследство в Стария град. Недопустимо е родният дом на Константин Стоилов да бъде третиран основно като обект за наемни процедури, предназначен за кафе-аперитив, вместо като място с ясно изразена мемориална и обществена стойност.
Тази къща не е просто недвижим имот, а носител на духа на българската държавност и делото на един от ключовите строители на следосвобожденска България, поради което заслужава далеч по-висока степен на уважение и дългосрочна културна визия.
Това ли е отношението на Община Пловдив към паметта за Константин Стоилов – превръщането ѝ в обикновен наемен обект, предназначен за кафе-аперитив?
Как се съчетава това с претенциите на Пловдив да бъде културен център на България? Или зад културните претенции на града се крие реалност, в която паметта се управлява като обикновен ресурс за лесни доходи? Толкова ли струва българската историческа памет?
В крайна сметка възнамерява ли Община Пловдив да пази историческата памет или предпочита да я управлява като актив за отдаване под наем?