В свят, в който войните все по-често се превръщат в част от ежедневието, хегемонията на глобалния лидер е разклатена, а международната система е изправена пред сериозни предизвикателства, на преден план изпъква институционалната немощ на организацията, призвана да бъде основен гарант за международния мир и сигурност – ООН. Едва ли би могло да бъде и иначе, при положение че решенията в Съвета за сигурност зависят от съгласието на постоянните му членове, а една от държавите, които разполагат с право на вето, сама е страна във военен конфликт. Но всъщност проблемът не се корени единствено в механизма на вземане на решения в Съвета за сигурност. През последните десетилетия международното право неведнъж е било пренебрегвано именно от държавите, които претендират да бъдат негови основни защитници.
През 1999 г. Съединените щати и техните съюзници от НАТО предприемат военна операция срещу Югославия без изрична санкция на ООН. Няколко години по-късно САЩ и Великобритания нахлуват в Ирак отново без одобрението на Съвета за сигурност. През 2008 г. Русия влиза във война с Грузия, а през 2014 г. анексира Крим в нарушение на международноправните принципи за териториална цялост. В същото време Китай все по-често демонстрира готовност да използва сила спрямо Тайван, а Съединените щати извършват военни операции в различни части на света, включително срещу Венецуела и Иран. Всички тези примери показват, че демократичните ценности и международният правов ред могат лесно да бъдат потъпкани, когато не отговарят на геополитическите интереси на Великите сили. А когато тези, които трябва да пазят реда, сами го нарушават, международните институциите се превръщат в просто една красива опаковка без съдържание. Така те постепенно губят своята легитимност и нанасят сериозни щети върху образа и авторитета на демокрацията, създавайки благоприятна среда за засилване на популистките, националистическите и авторитарните тенденции в различни държави и общества, включително в утвърдени демокрации като САЩ, Франция и Германия.
Но това НЕ Е прецедент.
Предшественикът на ООН – Обществото на народите, създадено след края на Първата световна война през 1919 г., в крайна сметка споделя същата съдба, оказвайки се неспособно да предотврати нарастващите международни конфликти и избухването на Втората световна война.
Да, Обществото на народите постига успехи в разрешаването на регионални конфликти между по-малки държави, като Петричкия инцидент между България и Гърция (1925 г.), спора за Ааландските острови между Финландия и Швеция, конфликта за Горна Шлезия между Германия и Полша и спора за областта Мосул между Турция и Великобритания. В тези случаи организацията успява да предотврати по-широка военна ескалация и да наложи приемливи решения за спорещите страни.
Съвсем различна обаче е ситуацията, когато агресорите са сред великите сили. Японската инвазия в Манджурия (1931 г.), италианското нахлуване в Етиопия (1935 г.), намесата на Германия и Италия в Испанската гражданска война (1936–1939 г.) и съветската агресия срещу Финландия по време на Зимната война (1939–1940 г.) разкриват пълната неспособност на организацията да наложи международното право. Във всеки от тези случаи Обществото на народите се ограничава предимно до осъдителни декларации, дипломатически протести и неефективни санкции. В резултат агресорите продължават действията си практически безнаказано.
Така Обществото на народите постепенно се обезличава и губи своята тежест на международната сцена, превръщайки се в символ на неспособността на международните институции да гарантират мира и сигурността. Неговото безсилие пред агресията на великите сили насърчава ескалацията на международното напрежение и проправя пътя към избухването на най-опустошителния конфликт в човешката история – Втората световна война.
Това не означава непременно, че светът е обречен да повтори грешките от миналото, но примерът с ОН е сериозно предупреждение, че мирът и стабилността не могат да бъдат гарантирани единствено чрез съществуването на международни организации. Без реална политическа воля, равнопоставеност пред международното право и готовност за сътрудничество дори най-добре замислените институции рискуват да се превърнат в символ на безсилие.
Ако ООН не желае да последва съдбата на своя предшественик и да се превърне в предвестник на нов глобален конфликт, международната общност трябва да предприеме незабавни мерки за укрепване на международния правов ред и гарантиране на мира и сигурността в света.
Автор: Рамис Мюмюн